Delilah / Дилайла /  

                                        

Песента „Дилайла” бе хит преди много години, може би през 1968. Тогава не разбирах английски, но песента винаги ме вълнуваше. Усещах, че тук има много любов. Певецът, Том Джонс, едва ли би я изпял така, без да е влюбен. Какво ли значи името Дилайла? Може би би следвало да е нещо като Лилия, Лиляна, Лили, Лила.Не знаенето на езика ми даваше много свобода на фантазията  да си представям за какво се пее. Едната ми версия бе, че човекът просто си възпява щастието. Не харесвах този вариант – кой го знае как се лигави, влюбен като патка и какви клишета каканиже – без теб ще умра, сърцето ми е в краката ти, сън не ме лови, гълъбице моя и други простотии. По принцип веселите песни не ги харесвам, някак си ми се струват нелюбовни, дори кич. Друго е, когато една душа се терзае в любовни мъки. Тогава и чувствата  и фантазията са по-силни. Ромео и Жулиета ги знае цял свят заради трагичния елемент, а не защото просто са се обичали. Другата ми версия бе, че може да има замесен и някой друг мъжкар, който пречи на нашия /Том Джонс/ и Том се чуди как да я спечели. В гласа му се усещаше толкова страст, дори болка и страдание, че тук имаше нещо възвишено и трагично. Том крои планове да спечели сърцето на Ди Лайла, но „другият” е много богат и тя клони към полесен живот. Той се старае и е готов на всичко за нея. Аз на нейно място, ако чуех тази песен, захвърлях богатия и се впусках в обятията / поточно в необятията/ на Том без страх. Дори и при глад и мизерия, щях да съм негова и да споделям живота му. Представях си Том  беден, честен, трудолюбив и почтен чо век, с предано  и искрено сърце. Тази версия по-ме трогваше. Не смеех да гадая какво се случва с любовта им. Предпочитах борбата между любовта и парите да продължава с пълен драматизъм и обрати. Песента слушах на бричкавото си магнетофонче много пъти на ден. Започвах  мислено да укорявам Дилайла, защото, съдейки по гласа му, той й я е изпял. Тя се е трогнала, но е избрала, въпреки това, богатия кандидат. Ядосвах й се. Исках да я посъветвам,  да не прави това. Фантазията ми стигаше дори до там, че Том обявява дуел на богатия. Ама богатите нали тренират стрелба по цял ден, онзи убива нашия и той с последните си издихания пее пак песента на Дилайла, която стои отстрани и най-после се осъзнава. Но е късно.  По това време току що бях завършил полувисшия ЖП институт, но за известно време се върнах на село при при родителите си, докато си намеря работа. Скоро се очертаха две възможности – административна работа в града  или – след три месеца – кантонерът от западната страна на нашата гара се пенсионираше  работата ми бе в кърпа вързана. Предпочетох второто. Освен, че обичах свободата и въздуха в селото, обичах и да чета. По време на работата си, щях да чета на воля. Предполагаше се, че ще живея в кантона. В служебните ангажименти влизаха проверка на близката част на ЖП линията, особено – стрелките и семафорите и пускане на бариерата в определени часове. Имаше и по няколко часа, в които не се изискваше мое присъствие. През това време можех да се изкъпа, да си напазарувам и да се върна. Баща ми също бе железничар и бе работел на кантон, само че, не в този. Той одобри желанието ми. Мама предпочиташе работата в града, но аз си избрах кантона. Придадох му приветлив вид, боядисах и подредих вътре по свой вкус. Пренесох голяма част от библиотеката си тук. Ремонтирах хладилника и котлончето, оправих комина. Прекопах градинката отпред и засадих цветя и домати. Свободно време имах достатъчно. Огледите по линията, дежурствата, докладите и другите неща, правех с лекота, нищо не ми тежеше. Дори сложих перденца. Естествено, донесох и бричкавото си магнетофонче със записи, сред които блестеше перлата „Дилайла”. Ежедневието ми бе приятно. Събирах билки, берях гъби, четях много. Всичко, свързано със сигурността на ЖП линията, семафора, стрелките и бариерата, не ми натежа и за миг. Освен, че се усещах самостоятелен, имах и хубавото чувство, че съм полезен. Бе ми и романтично. От селската библиотека си добавях книги редовно. Всичко бе подредено и програмирано по часове. Животът бе приятен, в никакъв случай скучен. Помагах на мама и татко с пари. На мен не ми трябваха много. Не пушех, не пиех. Те ми помагаха с по някоя консерва, а аз гордо им давах от моите домати. Излишните слагахме в буркани. В кантона лъщеше, дори някаква комисия от БДЖ ме похвали. Така минаха няколко месеца.  В началото на пролетта, в селото се бе появила нова девойка. Започна работа като сервитьорка в ресторанта, който бе необичайно добър за времето си. Живееше под наем при баба Ганка, доста строга чистофайница, сигурно не й е лесно. Момичето се казваше Лили и скоро около нея се заусукваха. Аз също. Късно нощем, в кантона, все по-често си я представях и вече си казвах – това е моята Дилайла. Намалих четенето, мислите ми за нея ме извадиха от спокойното ми битие. Започвах все по-често да си я представям, особено нощем, в моята тишина, нарушавана само от влакове. Магнетофончето ми вече скърцаше на  песента, понякога  дори буксуваше.  Часовете между 22 и 24 часа ми бяха свободни. Все по-често, в 22 часа цъфвах в ресторанта. Лили бе втора смяна всеки нечетен ден. Тогава отивах, поръчвах си  две кюфтета, една филийка и една лимонада. Стараех се да изглеждам замислено- заинтригуващ в профил, когато тя приближаваше. Работното им време бе до 23 часа. Винаги й давах небрежно бакшиш, сякаш, унесен в своите мисли. Тя благодареше. Чудех се кога ли ще я заговоря, но все отлагах.  Обмислях планове. Трябваше да я заговоря –интелигентно, небрежно и да я заинтригувам. След два дни, трескаво мислейки, реших:

  • Добре е да е в делнична вечер, когато няма много навлеци. Добре е да пуснат по уредбата „Дилайла”, по даден от мен знак. Тук се слушаше народна и главно сръбска музика. Тя ще бъде впечатлена.
  • Добре е да нося цветя, но да й ги дам, когато ще пуснат песента.
  • Добре е, ако й демонстрирам познания относно текста на песента.  Добре е, ако я изпратя, като по пътя измисля нещо романтично, впечатляващо.

Направих уговорка с Мими – от нейната смяна – тя ми бе съученичка:

Мими, да си бъде само между нас:  Вдругиден, като ти дам знак, да пуснеш песента „ Дилайла”, ето ти лентата. Нагласи я точно. Моля те да не правиш грешки. Пусни я по-силничко. Знаех, че ще изпълни всичко точно. Дадох й два лева, но тя ми ги върна възмутена. И ако ти дам пак знак, пак да я пуснеш.

  • Добре бе, Жоро, каква е тази тайнственост? На мен можеш да кажеш.

Поколебах се, но й признах целта си.

  • Не те съветвам, ще патиш!
  • И аз не те съветвам да й казваш нищо. Остави ме да си патя. Ти си най добрата ми приятелка, не мога ли да те помоля просто да свършиш работа?
  • Можеш, но ще патиш.
  • Да разчитам ли?
  • А какъв ще е знакът?
  • Ще се почеша по главата, когато те видя в полезрението си.
  • Добре. Но си предупреден!
  • Благодаря ти! Да тренираме ли на магнетофона ви как да пуснеш песента?
  • Аз да не съм изкопаемо! Бъди спокоен. Аз също обичам тази песен.

 

След две вечери, всичко бе по план – навлеци малко, рано се разотидоха. Имаше още половин час до затваряне. Освен мен бе останал само някакъв дядка на отдалечена маса, изглеждаше пийнал, но кротък. Сигурно и недочуваше.

Дадох знак на Лили, че искам сметката. Когато дойде, казах й:

  • Би ли седнала за малко при мен?
  • Някакъв проблем със сметката ли?
  • Не. Моля те, остани за пет минути.
  • Добре.
  • Искаш ли да чуеш една хубава песен?
  • Ти ли ще я изпееш?
  • Хубава смешка. Чешех главата си усилено. Мими явно бе на поста си и от уредбата се чу достатъчно силно началото на „Дилайла”.
  • Е, харесва ли ти? – попитах към края на песента. Очите ми бяха насълзени, това го бях тренирал вече седмица.

Лили слушаше внимателно. Каза простичко: Ами добра е. Кой пее?      Казах важно: Пее Том Джонс, английски певец. Мога да ти преведа песента, ако искаш. Да я чуем ли още веднаж? И се зачесах.

  • Добре, но първо да си свърша работата.
  • Ще почакам. Ще дойдеш ли пак на масата ми? – Добре, де.

Платих й и зачаках, чудейки се, къде сбърках. Под звуците на „Дилайла”, Мими и Лили изчистиха масите.

Лили седна на масата ми, сякаш по задължение. Усещаше се, че не й се  остава. Попита само откъде се е появила тази музика. Казах й – това е световен хит. Почесах се. Песента започна пак, може би – малко прекалено силно.

  • Мога ли да те поканя на танц? – попитах Лили, пулсът ми бе сигурно над 200. – Добре.

Когато отидохме на „дансинга”, дядката се отправи към Мими и тя нямаше как да му откаже. Надявах се да направя на Лили лиричен превод на ушенце и да я обая, но дядката, който се оказа много гъвкав, надпяваше Том Джонс и разнасяше Мими по дансинга много по-добре, отколкото аз  Лили. Накрая закрещя: Бис! Бис! Мими пусна песента още веднаж, но после и двете се наежиха да си тръгват. Дядката си тръгна, пеейки весело песента, както го чувах – май – на английски, струваше ми се, с много точен текст. Изпратихме първо Мими, после  Лили. Когато застанахме пред вратата на Лили, се чудех  да се опитам ли да я целуна или – друг път. Тя просто каза:

  • Уморена съм. Благодаря за изпращането, улиците тук са тъмни. И се шмуг на в двора си.

На следващия ден, анализирах какво бе станало. Песента май не разчуства Лили, не успях да й я „преведа”,  което планирах като най-силен мой коз. Не ми стана ясно и отношението й към мен.

На другата вечер бях пак в заведението. Не се почесах, Мими дори се изненада. Накрая на смяната, предложих на Лили да я изпратя. Тя прие, без ентусиазъм. Пътят към тях съвпадаше донякъде с пътя към кантона. На разклона се реших да изрека със сухо гърло:  Мога да ти пусна песента и в къщи, работя в кантона. Ами днес не съм така уморена, знам къде работиш. Вътре тя се изненада колко чистичко и спретнато е. Сам ли си оправил? Преди сигурно е било кочина. Ами да, не ми тежи. Докато работя и спя тук, ще е чисто. Да ти пусна ли пак песента? О, да! Аз също вече я харесвам. По време на песента, „превеждах” авторитетно. Виждах, че я впечатлявам. – Уморена съм, не ми се ходи до квартирата. Къде да си легна?

  • Тук има само един креват, лягай, завивките са чисти. Аз ще легна на диванчето.

Ако не сте били мъж, чието евентуално гадже заспива наблизо, сигурно не знаете дилемата – ако сега не я „нападна” – лошо, ако я „нападна” – пак лошо. Разсъждавах по въпроса известно време. До влака имаше двадесет минути. Оправих се с него. Сега вече имаше цял час и половина до следващия. Реших, слава богу,че  е по- важно  да не изглеждам левак. Затова се надвесих над кревата й, започнах да я целувам нежно, тя се поотдръпна, но след малко поддаде. Всичко се разви като в моите най- развинтени фантазии. Едва успях да се справя със следващия влак и бариерата. Господи, не знаех на кое небе съм! Бях като извор на минерална вода, всичко в мен клокочеше. Тя заспа кротко и ме остави да се пържа сам. До сутринта останах буден. Обслужих влаковете. От близката поляна набрах в тъмното цветя и ги сложих във ваза. Приготвих закуска, кафе и зачаках. Лили се събуди и попита колко е часа. Господи, хазайката ще ме разнесе навсякъде!

  • Не се безпокой. В едно село всичко се знае. Няма значение. Сега закуси! Беше доволна. Правех се на човек, на когото това не е за пръв път. Тръгна си притеснена.
  • Утре вечерта ще дойдеш ли? Не си на смяна. – Ще видя! Според мен, в превод, значеше: Да! Защурах се уж по задачи, но главата ми бумтеше. Изтичах до вкъщи, изкъпах се трескаво и си взех някои „по-така” дрехи. Взех и няколко буркана туршии. Напазарувах, този път по-щедро. Купих и по-прилични прибори и чинии, а също и бутилка вино. Парите ми започваха да намаляват необичайно, но какво значение имаше? През следващия месец Лили идваше, когато не е на смяна вечер, животът бе прекрасен. Научихме много неща един за друг, между нас имаше това, което винаги съм мечтал. Сутрин си тръгваше по тъмно сама, за да няма излишни клюки. Но в селото вече се говореше. Мама и татко се държаха резервирано. В ресторанта вече не ходех и не се правех на баровец. Една вечер луднах и си казах, че не ми се чака до следващия ден. Още на влизане в заведението, видях как шефът я закача. Тя отвръщаше. Смееха се от сърце. Той бе стар мой приятел, на моя възраст. Напоследък с него почти не бяхме общували. Бе хубав, отворен. Може и да е случайно, но фантазията ми се развинти и си тръгнах, без да ме видят. На следващата вечер, бях приготвил всичко за идването на Лили, както обикновено. Тя се държеше естествено, но аз се бях нацупил, бях по-скоро формален. Тя усети и си тръгна, не искаше да я изпратя. Въртях се в щурави мисли  дали пък не прекалявах?  Не й обясних нищо. Бях червиво ревнив. На другата вечер се залостих близо до ресторанта, с бинокъл. Трябваше да знам. Шефът, моят приятел, пиеше с компания. Тя им сервираше, нищо особено. Това се повтори няколко вечери. Лили не идваше при мен, явно бе горда. На нейно място, ако някой така ми се цупи, ще направя същото. Започнах да я оправдавам и да обвинявам себе си. Една вечер, отидох в ресторанта, изтупан. Надявах се Лили да дойде и да я поканя. За съжаление, Мими дойде на масата ми. Лили бе заета. Мими каза иронично:
  • Какво ще обичате?
  • Лили сваля ли се с шефа на ресторанта? – ето това искам да знам!
  • Ами това не е от вчера! – отговори спокойно тя.
  • Донеси ми една голяма ракия!
  • Добре, но недей да се напиваш. Доколкото знам, не си лизвал алкохол до момента. Внимавай!, и се фръцна, след малко ми донесе и салата. Моите очи не слизаха от масата на шефа. Лили ги обслужваше, те не ме виждаха. Май платих на Мими и си тръгнах след час. Тази вечер не извърших нищо от необходимите неща по линията. Да си гледа работата. Семафорът ми се пулеше и му показах среден пръст. Изпих виното, предназначено за нас с Лили. БДЖ може и без мен, мислех си. Стрелките съм ги лъснал така, че ще карат до Нова година. Всичко ми се мержелееше. Излязох и повърнах. Нощният влак ме поздрави с пронизителна свирка. Идиот!

На сутринта се захванах с обичайните си дейности, исках да заглуша в себе си всичко. Вече мразех песента „Дилайла”. Поне знаех на английски: „Fuck you”! – все ми бе едно, как се превежда: „Да ти го начукам!” или: „Заеби се”! На следващата вечер изчаках приятеля ми /шефът на ресторанта/ да си тръгне. Той бе последен и заключи. Малко преди къщата му го пресрещнах.  – Здрасти!

О, ти ли си, защо не се обадиш, да пийнем по нещо? Така се радвам! Без да му кажа нищо, му треснах една тупалка в зъбите. Опита се да стане, да попита нещо, но му казах просто:

  • Между приятели не може да има такива номера, заслужил си го. Спестих си втория удар.

Прибрах се и гневен  и доволен. Бях приготвил бутилка ракия, да се нашльокам. Горе долу успях, поне повърнах, легнах си късно сутринта. По- скоро паднах на кревата. Събудих се, сякаш на ново място. Трябваше ми време да осъзная обстановката. До бързия влак имаше малко. Скочих и го „поех”. Имах време до следващия ми ангажимент. Постепенно  всичко ми се избистри. Не бях ял от два дни, но това бе най- малкия ми проблем. Повърнах пак, макар и нищо. Изпих две кафета с аспирин. Решението се оформи в замаяната ми глава:

  1. Проверявам линията
  2. Нищо няма да предприема. Ако някой ме търси, ще му мисля.

 

Най- напред дойде мама, донесе ми супа. Личеше си, че иска да поговорим, но не ми бе до това, благодарих. Тръгна си безмълвно.

След час, изядох супата и се повъзстанових. Денят бе хубав и проверих отново линията, по- скоро  да правя нещо. Главата ми отказваше да се занимава с това – „Сега какво”, още веднаж си казах – „Сега – каквото ще”  и си легнах. Стъмни се. Опитах да чета нещо, не ставаше. Бях готов да си легна, когато на вратата се почука. Най  не ми се искаше да е мама!  Приготвих най- бодрата си физиономия и отворих. Бе Мими. Бях вече пийнал.

 

  • Пусни ми Дилайла! Чувствах я като брат и изпълних желанието й веднага.
  • Мими, какво става?
  • Покани ме на танц и ще ти кажа!

По време на танца, за пръв път се усетих спокоен, просто танцувах. Казах й го.

За моя изненада, тя каза, че това не я ласкае.

  • Ама защо? Нещо обидих ли те? Моля те, обясни ми! – фъфлех аз.
  • Помисли!

Не мислих много и я вкарах в леглото си.  Бях толкова наранен от Лили, че това ми се видя чудесно отмъщение. Отбелязах обаче, че ми бе толкова хубаво, колкото и с Лили. Тя поиска цигара в леглото. Вече бях пропушил. Изпушихме по една и тя  изтресе:

  • Ако искаш още проблеми, потърси Лили. При мен си винаги добре дошъл, но трябва да го знам скоро, до месец.Ти решаваш! След това ме забрави!
  • Чакай, прекалено си ясна, но самият аз не знам какво става с мен! – Научи се да знаеш какво искаш!

Мислите ми все още кръжеха около Лили. От селските клюки разбрах, че шефът на ресторанта я е изгонил. Била си отишла в града. Искаше ми се един последен разговор с нея. Причината вероятно бях аз. Обмислях какво ли не. Никой не ме безпокоеше, освен мама с някоя манджа. Гледах си работата, но всяка нощ вече се лутах между Лили или Мими. Не можех повече да съм сам и избрах: С Мими! С нея ми бе хубаво и спокойно.

 

На следващата вечер бях не само трезвен, но и решителен. Отидох в дома  й и поисках ръката й. Всички се разплакаха. Оказа се, че тя е споделила с родителите си, че ако изобщо се омъжи някога, ще е за мен.

Сватбата бе, естествено, в ресторанта. След нея, Мими се пренесе при мен, в кантона. Всички помогнаха. Родителите й ги познавах, бяха добри хора. Песента

„Дилайла” се върна в кантона.

 

След много години, бяхме вече на около 60, Мими се разболя. Децата ни живееха вече в града и бяха поели пътя си. Болестта й имаше може би лош край, поне така си мислехме. Помагах й по всякакъв начин. Един ден тя ме привика до леглото си:

 

  • Чуй ме сега, ще ти призная мои грехове.
  • Моля те, недей. Ти, поне към мен, нямаш грехове.
  • Не, изслушай ме. Мълчи сега до края.

Разказа ми, как преди години, с Лили са станали приятелки в заведението,където работеха, както знаех. Мими се стремяла към мен, без да знам и без да  ми покаже нищо. Искала да сме повече от приятели. Когато дошла Лили, скоро съм хлътнал по нея. Първото, с което Мими опитала да ме спре, било да ме пре дупреди, че с Лили ще патя. Така й щукнало.Второто, което тя считаше определено за свой грях, бе, че на въпроса ми:

  • Лили сваля ли се с шефа на ресторанта? – ето това искам да знам! – била отговорила:
  • „Ами това не е от вчера!”

Тези неща и до ден днешен, плющяха в ушите ми, така че ги помнех.

  • Излъгах те! Моля те, прости ми.

 

Освен това, видях, как ти преби шефа на ресторанта заради ревността си  към Лили.Тогава те следях.

  • И четвърто: Няколко месеца след сватбата ни, в кантона се получи това писмо, което скрих от теб, прочети го!

 

Писмото бе от Лили:

 

Здравей!

 

Не разбрах защо така се държа с мен. Явно си обиден. Ако искаш да ме държиш като птичка в клетка, с това не съм съгласна. Може би си измисляш защо да ревнуваш, но няма причина.

Обясни ми,! Може и аз да съм сбъркала нещо. Без повод, преди седмица, шефът на ресторанта ме уволни. Знам, че ти е приятел. Ако ти не бе така напушен, щях да те попитам

– Защо? Имаш ли нещо общо?

 

Лили

 

 

Още гледах краткото писмо отпреди повече от тридесет години, когато Мими ми каза:

-Тук съм написала мобилния телефон на Лили. Допреди 3 години се чувахме, сега  не знам. Тя не знае за моите глупости. Ако искаш, обади й се. Твоя работа.

Късно вечерта, звъннах на Лили. Мими спеше.

Вдигна уморен женски глас.

  • Лили?
  • Да, на телефона.
  • Лили, приеми моите извинения. Аз съм Жоро. Затворих телефона. Нямах нито сила, нито желание за повече.

 

След около месец, Мими се пооправи. Даже – съвсем. Една вечер, ми каза:  – Ако знаех, че ще оцелея, нямаше да те разбърниквам с проблемите с Лили.

  • Не се притеснявай! Дори и да не вярваш, ти си моята „Дилайла”!

 

Междувременно, бях научил английски, по- долу давам както оригиналния текст, така и превода:

 

                        Deliliah

I saw the light on the night that I passed by her window

I saw the flickering shadows of love on her blind

She was my woman

As she decieved me I watched and went out of my mind

My, my, my, Delilah

Why, why, why, Delilah

I could see that girl was no good for me

But I was lost like a slave that no man could free

At break of day when that man drove away, I was waiting

I cross the street to her house and she opened the door

She stood there laughing

I felt the knife in my hand and she laughed no more

My, my, my Delilah

Why, why, why Delilah

So before they come to break down the door

Forgive me Delilah I just couldn’t take any more

 

Дилайла

Минавайки под прозореца и видях светлина.

Видях мъждукащата светлина на любов зад щорите

и Тя беше моето момиче.

Докато гледах как ме мами, аз полудях!

Моя, Моя, Моя, Дилайла,  Защо, Защо, Защо,  Дилайла?

Виждах, че това момиче няма да ми донесе нищо добро,

но бях се обрекъл на робство

От което никой не можеше да ме освободи.

На развиделяване, когато онзи мъж си тръгна, аз стоях и чаках.

Пресякох улицата до къщата й и тя ми отвори.

Стоеше пред мен и се смееше.

Усетих ножа в ръката си и тя престана да се смее завинаги.

Моя, Моя, Моя, Дилайла,  Защо, Защо, Защо, Дилайла ?

Така че, преди да дойдат да те намерят

прости ми, Дилайла не можех повече да издържам!